Трети март, договорът от Сан Стефано и фактите, които не ги пише в учебниците

Предварителен. Подписан от Руската и Османската империя без каквото и да било участие на български представители и с ясното съзнание, че никога няма да бъде изпълнен. Документ, в който пише, че освободена от османска власт бъдеща България ще бъде под руска окупация за период от две години и ще издържа руските войски на територията си.

Това е Санстефанският мирен договор от 19 февруари (3 март по нов стил) 1878 г. Той де факто слага край на десетата поред Руско-Турска война. Но никога не е замислян от авторите си като договор, който да очертае действителните граници на бъдещата нова българска държава.

Въпреки това от 1991 г. България чества националния си празник на 3 март като Ден на Осбождението. Решението е обявено преди падането на комунистическата власт в страната и потвърдено от Деветото народно събрание, в което доминира Комунистическата партия. То е последното преди окончателното рухване на тоталитарния режим. Макар че в годините преди това денят дори не е бил отбелязван.

На фона на историческите факти не е изненада, че датата на националния празник предизвиква спорове, а не чувство на национално обединение.

„Сан Стефано е един от най-големите митове в българската история, създаден от руската имперска дипломация и пропаганда начело с полковник - граф Игнатиев.“ Това е мнението на проф. Евелина Келбечева, историк и преподавател.

Санстефанският договор е предварително споразумение, а не окончателен мирен договор. Той не е ратифициран от Великите сили и решенията му са преразгледани няколко месеца по-късно на Берлинския конгрес. Както в Сан Стефано, така и в Берлин български представители не участват в преговорите.

Още преди да обяви война на Османската империя Руската империя и Австро-Унгария подписват споразумения, с които гарантират, че няма да бъде създадена голяма славянска държава на Балканите. Първото от тях е сключено в Райхщат през юни 1876 г., препотвърдено е в Будапеща през март 1877 г., а впоследствие - и в Лондон през 1877 г.

Проф. Келбечева обръща внимание и на формулировките в самия договор от Сан Стефано: българските земи са обозначени като „балканска област“, а предвиденото устройство предполага руски контрол и временна военна окупация. Посоченият период на руска окупаця е две години.

След Берлинския конгрес срокът за изтегляне на руските войски е съкратен, но издръжката им остава за сметка на местното население.

Съгласно член 22 от Берлинския договор България поема разходите за руските военни и гражданската администрация до 1879 г., които възлизат на 10 618 250 рубли и 40 копейки – равни на 89 640 000 златни лева, или около 32 тона злато.

Възнаграждението на руския комисар достига 600 000 златни лева, докато по-късно цивилната листа на българския княз е 500 000. Задължението се изплаща чрез външни заеми и плащания към банка „Париба“ и продължава близо половин век – до анулирането му от болшевишкото правителство след 1917 г.

Проф. Келбечева казва, че руската имперска политика на Балканите не цели освобождаването на българите, а реализирането на собствени геополитически интереси в региона.

Затова, по думите ѝ, 3 март трудно може да бъде безспорна дата на национално единство, защото празникът е базиран на една век и половина преповтаряна фалшификация на българската история.

В по-широк исторически план проф. Келбечева вижда сходство в начина, по който Руската империя, а десетилетия по-късно и Съветският съюз, представят военните си действия на Балканите като „освобождение“. Тогава - в края на Втората световна война - болшевиките, а след Деветосептемврийския преврат и дошлото на власт комунистическо правителство - представят обявената от Русия война на България като "освобождение" - този път от нацистите.

Проф. Келбечева е автор на филма "Второто освобождение", в което подробно е разказан и митът за "освободителната" кампания на съветските войски в България, докато правителството е свалено с държавен преврат на 9 септември 1945 г.

"Второто освобождение" - филма за съветската окупация на България от 1944-1947