В нощта, в която Холивуд присъжда втория "Оскар" на Ханс Цимер за музиката към "Dune", германският композитор се намира в хотелската си стая в Амстердам и се опитва да се наспи преди следващия си концерт.
Предупредил е колегите си да не го събуждат, дори ако разберат, че той печели наградата. Децата му обаче нахлуват в стаята му в момента, в който чуват името му по телевизията.
Цимер прекарва остатъка от нощта, наметнат с хавлиения си халат, в бара на хотела, в компанията на музикантите и семейството си.
Как може човек да проспи собствения си "Оскар"?, пита германският Spiegel в интервю с великия композитор, автор на музиката за филми като "Inception", "The Dark Knight", "Interstellar", "Thin Red Line", "Gladiator" и др.
"С лекота", отговаря Цимер. "Тези церемонии имат голямо значение за звездите, които са поканени - наемат дрехи и бижута, за да изглеждат добре, когато ги покаже камерата. Вечерта започва с това, че 100% от хората в залата се надяват да спечелят - и завършва с това, че 4/5 от тях са съсипани и чувстват, че са загубили. По-рано "Оскарите" оценяваха изкуство - сега е просто поредното ТВ шоу. Вече не ми се иска да участвам - поне не в тези времена".
Той посочва, че изпитва срам пред музикантите от Украйна, които го придружават на турнето.
"Те се страхуваха за семействата си в своята родна страна. А моята индустрия беше способна да забрави всичко, което се случва в света, за една нощ", казва Цимер.
Той признава, че част от големите имена в киното като Мерил Стрийп, Шон Пен и други винаги са знаели как да се държат по време на големи церемонии - но "повечето от отличените са актьори, които са свикнали да четат от сценарий и рядко имат какво да кажат от свое име. А и в сравнение с Нобеловата награда за медицина "Оскарите" не са чак толкова важни".
Протестът му спрямо повърхностното отношение към смисъла на изкуството не е нещо ново. Майката на Цимер е еврейка, която е принудена да избяга от нацистка Германия през 1939 г. и никога не си връща германския паспорт. Близките му не говорят за случилото се по време на Холокоста - това е семейна тайна, която той разкрива пред целия свят едва през 1999 г. при представянето на документалния филм на Спилбърг "Последния ден".
"Журналистите се интересуваха от оператора, от режисьора, от музиката, но никой не обръщаше внимание на присъстващите хора, оцелели от концлагерите. Никой не се възхищаваше на смелостта на тези хора, които за първи път се връщаха в Германия. Толкова много се ядосах. В един момент казах: "Имам много сложна връзка с моята родина, защото съм син на бегълка - аз съм евреин". В този момент всички камери се обрънаха към мен. Изпаднах в паника... След това напуснах залата за пресконференцията. Обадих се на майка ми и ѝ казах, че съм направил огромна грешка, защото съм издал семейната тайна. А тя направи дълга пауза и ми отговори: "Гордея се с теб", казва той.
Ханс Цимер дължи огромна част от успеха (и богатството си) на Холивуд, но отношението му към индустрията е противоречиво.
"Холивуд се ужасен, брутален, сексистки, расистки. И въпреки това го обичам поради две причини.
Това е единствената институция в света, която все още поръчва оркестрална музика - и то постоянно. Както граф Естерхази или Католическата църква са го правили някога. Освен това Холивуд разбира едно важно нещо - за да създадеш нещо ново, трябва да си готов за провал. Големият режисьор Ридли Скот направи неуспешен боксофис с "Блейд Рънър" през 1982 г., но всеки в Холивуд се е учил от този филм, всеки го копира, всеки краде нещо от него. Провалът на Ридли създаде цял жанр от успешни творби", казва той.
Всичко това - за разлика от "твърдоглавата" му родина Германия, страната, която някога е свързвана с велики поети и композитори, а сега не би обърнала внимание на таланта, ако не е завършил музикалното училище.
"Както казваше майка ми - в Германия всеки те смята за идиот, още като влезеш в стаята. В Англия първо трябва да докажеш, че си идиот", казва той.
Роден в семейство на богат индустриалец - Цимер остава без баща още като малко дете. Баща му умира два дни преди Ханс да навърши шест години и да тръгне на училище. Финансовото състояние на семейството се срива много бързо. И до днес - въпреки че личното му състояние се оценява на 275 млн. долара - филмовият композитор не може да се отърве от мисълта, че отново може да изгуби всичко изведнъж: "Но дори всичко да се срине, музиката ще остане в главата ми - докато тя е там, всичко ще е наред".
"Никога не съм бил особено общително дете, винаги съм се потапял в музиката. Тя ме спаси. В онзи момент реших, че това ще е моята професия - преди това исках да стана пожарникар. Свирих на пиано заради майка ми. Това беше единственото нещо, което можеше да я накара да се усмихне отново. Тогава не загубих само баща ми, но и майка ми. Тя се превърна в друг човек заради шока и мъката", казва той.
В края на 70-те Цимер се прехвърля в Англия, където свири в малка група по клубове и пъбове - това е времето на Маргарет Тачър, затварянето на губещото индустриално производство, масова безработица и протести. Публиката му се състои от работници, които прекарват цяла вечер с една-единствена чаша бира.
"Оттогава в главата си имам един фиктивен образ - казва се Дорис, живее в индустриалния град Брадфорд и има адски тежка работа. Дорис е самотна майка, има две ужасяващи деца и носи сив дъждобран, защото в Брадфорд винаги вали. През уикенда тя има две възможности - да отиде в пъба или да даде трудно изработените си пари, за да гледа филм, в който аз съм правил музиката. Ако тя избере втория вариант, тогава искам работата ни да е достойна за нея. Затова приемам всичко толкова сериозно", казва Цимер.
В момента той стои начело на "фабрика" за музика - колектив от 70 души, които работят по неговите проекти. Сред талантите, които той открива в студиото си, е Рамин Джаварди - "вторият германец в Холивуд, който е роден в Дуисбург", и автор на емблематичната музика от "Game of Thrones".
"Първата му работа при нас беше да прави кафе. Рамин винаги е бил много тих. Една вечер му оставих една мелодия, в която не бях сигурен как би могла да се използва. На следващия ден го попитах какво е направил с нея. Той я изсвири и резултатът беше гениален. Казах му - това е последният ден, в който ще правиш кафе при нас. Първата творба, която той написа за мен, беше част от "Карибски пирати", казва той.
Цимер разделя филмите на два вида: "тези, в които парите не стигат за пресъздаването на всички идеи, и други, в които имаш нужда от огромни пари, за да скриеш факта, че нямаш никакви идеи".
Той не крие разочарованието си от подчиняването на Холивуд на концерни, чиито мениджъри нямат идея как се правят филми.
"Преди премиерата на "Dune" новите ни шефове изведнъж казаха: "Ще пуснем този филм за стрийминг в деня, в който ще излезе на кино".
За мен това беше бедствие - защото бях използвал всички възможни технически и композиционни средства, които бяха на разположение, за създаването на музиката. Ако знаех, че "Dune" ще тръгне директно за стрийминг, щях да изключа басовете, които се използват за киносалоните, но не и за малкия екран.
Най-лошото, което съм преживявал, се случи с "The Dark Knight" - тогава някой ми писа, че от музиката липсвали 20 секунди. Отговорих му - изобщо не липсват 20 секунди, тонколоните ви просто са скапани. Не съм композирал музика за iPad или iPhone, все пак", казва той.
На 65 години Ханс Цимер няма намерения да спира - и не приема професията си като "работа".
"Постояннно ме питат: Кога ще приключиш с кариерата си? А това е грешно разбиране - аз не работя, аз свиря музика. Разбирате ли? Това е игра. Това е приключение", казва той.
Не и за семейството му - през 2020 г. той се развежда за втори път, като признава, че музиката е 50% от причините за раздялата. Въпреки всичко Цимер не би променил нищо в живота си:
"Днес съм с жена, която ме обича и разбира работата ми. Тя знае в какво се е забъркала. Такива сме ние, композиторите. Много от нас умират, докато работят. А и е по-добре така, отколкото да седя в старчески дом, в който никой не ме посещава".
Собствените му "Оскари" стоят под гардероба в спалнята му - за да не се виждат от никого, включително от него.
"Оскарите" имат магическо привличане - всеки, който ги погледне, иска да ги докосне на всяка цена. Но той е евтино производство, позлатата му не издържа. Първият, който спечелих през 1995 г. за "Цар Лъв", вече е доста позахабен".
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
