Ина Кънчева: Свободата е да можеш да правиш това, което искаш, както го искаш

22-годишната Ина Кънчева се изправя на сцената на пищната зала в Андорa ла Вейя, столицата на Андора. Облечена е в розова рокля, в косата има цвете, което би трябвало да е камелия, но всъщност е откъснато от един храст пред залата малко по-рано същата вечер. Ще пее ария на Виолета Валери от "Травиата". От първия ред срещу сцената я гледа великата Монсерат Кабайе. Това е вечер, която ще промени завинаги живота на Ина. В онзи момент тя все още не знае това, и е спокойна.

Случката е от 2000 г. Двайсет години по-късно, Ина Кънчева вече е затвърдила мястото си в плеядата от световни оперни артисти с български корени.

Пътят й започва, когато е на 6 г., а на 19 получава стипендия от операта Ковънт Гардън. Срещата с Монсерат Кабайе обаче ѝ отваря вратите към големите международни сцени. Следват гастроли в "Ла Скала", в “Сиудад де лас Артс" Валенсия, в Ковънт Гардън, в Арена ди Верона,, в операта в Сидни, два месеца в постановка на "Бохеми" на Баз Лурман в Ню Йорк, участия в едни от престижните концертни зали и най-вече успешна кариера в Германия. Ако се чудите, Ина пее на пет езика.

Извън оперната сцена, Ина Кънчевa се е посветила на каузата да дава творчески път на млади български творци. Стипендията „С усилия към звездите”, връчвана от фондация „Културни перспективи”, основана от Ина, вече имаше две издания (2018 г. и 2019 г.) и част от творците, отличени в петте области (танц, театър, музика, визуални изкуства и литература), сега берат плодовете на своя труд.

Ина определено е човек, който променя средата у нас, затова е част поредицата ни с Lenovo България, посветена на хора, които излизат извън рамката - също като новия Thinkpad X1 Fold: разгъващ се компютър, който се превръща в таблет с писалка и клавиатура.

Ясен, бащата на Алиса: Аз съм щастлив човек, защото работя нещо, което ми е много приятно

Повече за пътя от детския радио хор и театрален клас до световните оперни сцени, оставяме да ни разкаже самата Ина.

Ина, как започна твоят път в операта?

Ина Кънчева: Аз пея още от шестгодишна и по-късно започнах да уча в театрален клас. Един ден Васил Михайлов и Николай Георгиев ми повериха да направя етюд по болерото на Елена от "Сицилианска вечерня" на Верди в изпълнение на Мария Калас. Трябваше да пресъздам глухоняма "певица", която трябва да залъже публиката с буфосинхрон. Започнах да слушам парчето ден и нощ и така се влюбих във всяко нещо, което тази жена правеше: в артикулацията, в образа, който рисуваше с гласа си, в емоцията, в ритъма. Представих си една цялостна картина, в която всички изкуства се сливат в едно. Казах си: "На това искам да посветя своя живот". Бях на 17 години.

Пеенето и музиката винаги са били изключително удоволствие и радост в моя живот. Светът на музиката ми харесва ужасно много. Театърът и музиката са моят паралелен живот.

Как семейството ти прие този твой избор?

Ина Кънчева: В моето семейство всички имат сериозни професии: юристи, лекари, инженери, учители. За майка ми пътят на артиста изглеждаше много несигурен, но въпреки това ми разрешаваше да се развивам така, както пожелая.

Когато се отказах от Класическата гимназия, за да вляза в театралния клас, това беше срив за цялото семейство. Но след това ме приеха първа в Консерваторията и още на 19 години получих стипендия за Ковънт Гардън, това предначерта много бързо пътя ми нагоре. Започнах да дебютирам на много големи сцени, преди изобщо да мога да разчитам на техниката си. Помогна ми опитът от детския радиохор, където се бях научила да изпълнявам задачите, без да се замислям дали са трудни.

Късметът ли те водеше тогава или си следвала определена цел?

Ина Кънчева: Когато си много добър в това, с което се занимаваш, хората те забелязват и ти дават възможности. Моята кариера се развиваше стремглаво за период от около 10 години. После обаче срещнах изключителни личности, които ми казаха, че свободата не е в това само да те канят, а в това да можеш да правиш това, което искаш, както го искаш.

Всичко се промени след раждането на детето ми - това стана много трудно и след като се случи, си казах: „Щом минах през подобно изпитание, значи имам страхотни сили. Искам да правя това, което аз желая и както го виждам". Тогава вече аз си измислих шансовете. Не съм разочаровала и затова са залагали на мен - и късметът, и хората.

Кои са били твоите ментори?

Ина Кънчева: В началото, в България, две от звездите на златната епоха на българските страхотни жени - Елена Миндизова и Бойка Косева - ме готвеха ежедневно. Грижеха се за мен като мои баби. Непрекъснато бях у тях, учех репертоар и техника, развивах се стилово. През цялото време и Михаил Ангелов ме готвеше непрекъснато!

Много харесвам Мария Калас и Монсерат Кабайе. Калас си е отишла от този свят в годината, в която съм се родила, съответно нямах шанса да я срещна. Но по онова време Кабайе беше още с нас и си казах, че трябва да се запозная с нея. Така излезе един конкурс в Андора, на който се срещнахме. Тогава беше много скъпо да се отиде в Андора. Продадох пианото си, за да направя това, което аз искам, както го искам. После с парите от наградата си купих едно по-хубаво пиано от същото място, където бях оставила моето за продан.

Разкажи за срещата си с Монсерат Кабайе.

Ина Кънчева: Това беше международен конкурс на нейно име и всеки ден питах организаторите "Извинете, къде е Монсерат Кабайе?". Те с много чар и снизхождение ми отговаряха: "Този конкурс носи нейното име, но тя не е тук. Може би ще дойде на финала". Останах страшно разочарована.

Минавах през различните турове с доста сериозен репертоар за възрастта ми. В първата част на финала трябваше да изпея ария на Виолета от "Травиата" на Верди пред препълнена зала. Когато влязох, видях, че Монсерат Кабайе седи на първия ред, точно пред мен. Погледнах, фиксирах я и бях толкова щастлива, че щях да излетя в Космоса! В паузата между двете части тя дойде при всички нас, отправи няколко мили думи, след което се обърна към мен и ми каза: "Аз ти подарявам майсторски клас с мен". Първоначално ликувах, защото нямаше как да си позволя таксата, ако имаше такава. После обаче се притесних, че сигурно няма да спечеля никаква награда и предложението й е само поощрение.

На втората част от финала изпях една много красива руска ария - "Дама пика" на Чайковски. Получих трета награда, награда на публиката, както и няколко други специални отличия. Но все пак бях нещастна, че не съм взела първата награда. Тогава Монсерат Кабайе дойде при мен и каза: "Ти не се тревожи. Ако събереш премиите от всички отличия, ще видиш, че имаш повече от първата награда. Чакам те утре с нетърпение, за да започнем да работим заедно".

На колко години си била тогава?

Ина Кънчева: Бях на 22. В журито на конкурса беше един голям агент, който ме взе да ме менажира. Братът на Монсерат Кабайе, Карлос Кабайе, също ме менажираше за Испания и за специални събития. Изведнъж се откриха съвсем различни възможности.

Една от първите ми продукции беше с Карлос Саура - "Кармен" в Гуадалахара - и аз пях в ролята на Микаела. Започнах да получавам покани, договори, станах постоянен гост-солист в Хановерската опера. Това отвори врати пред мен в Германия, за да стъпя в някои от най-големите театри и да имам плътен ангажимент с тях. Даде ми стабилност, възможност за развитие, трамплин, финансова устойчивост, но най-важното - много интересни творчески срещи.

На немската сцена ли се чувстваш най-голяма звезда?

Ина Кънчева: Аз не съм звезда, просто там съм пяла най-много и най-различни роли, там живея от много години, получавам подкрепа и ме ценят. А иначе съм имала гастроли в "Ла Скала", в “Палау де ла Музика” Барселона, Палау във Валенсия, в Ковънт Гардън, на много фестивали и в най-различни проекти. Участвах два месеца в постановка на "Бохеми" на Баз Лурман в Ню Йорк. Пяла съм много в Япония, в Сидни и в много от престижните концертни зали, но и на много алтернативни сцени, което също особено ми харесва.

Когато работиш, непрекъснато учиш нови неща. Винаги трябва да си с нова интерпретация като нов бял лист, защото се срещаш с нови колеги, нов диригент, нов режисьор.

Това е дисциплиниран кръг на действие и изисква да имаш време да си мислиш, да се подготвяш. Ставаш сутрин, започваш с гимнастика, дихателни упражнения. Внимаваш какво ядеш, колко си спал, не трябва да си нервен. Скоростта се увеличава все повече и се налага да внимаваш да не направиш грешка, защото при висока скорост и най-малката грешка те вади от строя, а носиш големи отговорности.

Ако срещнете на улицата Ина, трудно ще си представите, че е оперна певица. Има слаба спортна фигура и нещо много момичешко в себе си. Винаги е пълна с идеи, работи по няколко проекта едновременно и сякаш се опитва да преформулира времето и пространството по нейни собствени правила. Концепцията на Thinkpad X1 Fold за компютър, който се разгъва до таблет, ѝ отива. По подобен начин Ина смесва работата с удоволствията - например, докато й правим фотосесията, тя запява и превръща фотографското студиото в камерна зала. После взима Fold и казва - "Не разбирам защо не си четем нотите така". Продължаваме разговора с раждането на дъщеря ѝ Сирма - момент, който е трансформиращ за артиста Ина Кънчева.

Как се промени кариерата ти след раждането?

Ина Кънчева: Когато детето се появи, си казах, че царството ми е свършило (смее се). Щастлива съм във всеки миг, в който тя е с мен, но артистът е и егоист - той трябва да се посвещава на себе си, да се среща с хора, да чете, да работи. Детето обаче е приоритет над всичко. Любовта към детето, освен най-голямата благословия, е непрестанен труд. Преди Сирма да тръгне на детска градина, три години я водех с мен. От една страна е интересно и за нея, но за децата не е добре да спят по седалките на театъра или непрекъснато да пътуват. Те трябва да имат режим и спокойствие, да им посветиш време. Детото има нужда да си създаде свой път, да има и други пътеки.

Откакто Сирма се появи, аз направих фондацията, с която помагам на артисти, и правя проекти за децата. Видях го като момент, в който мога да започна да връщам и към другите. Всички казваха, че има изключителен отлив от класическите изкуства, че младите не се интересуват. Замислих се, че ние сме отговорни за това, защото това, което показваме на сцена, трябва да им говори, да ги възпитава в любов към изкуството и да ги възхищава истински. Да достига така, че да има дебат, да ги провокира. Децата са най-фината и най-чувствителната публика. Исках да правя големи неща за тях, без да ги сдребнявам и без компромиси. Търсих изразни средства и артисти, които да отворят важни теми за страха, за любовта и др.

Това ли искаше да постигнеш с „Приказка за вълшебната флейта”?

Ина Кънчева: Да! Аз обожавам Моцарт. Търсех Моцарт-мания ефекта и за България постигнахме страхотен резулат. А иначе казано, много от големите композитори са ми “спътници” и близки приятели и благодарение на спечелените пари от техни произведения живея своя живот (смее се). "Приказка за вълшебната флейта" е проект, който постигна голям мащаб. Като се обърна назад, виждам, че много деца са се отворили към изобразителното изкуство, музиката, театъра и книгите покрай него. Това ме вдъхнови да продължа. Винаги се радвам много, когато някой дойде след спектакъл и каже "За първи път съм тук, но съм омагьосан". От такъв комплимент съм на седмото небе.

Как се роди проектът „Кабаре” с Людмил Ангелов?

Ина Кънчева: Когато бяхме на турне с Людмил Ангелов в Испания за проекта ни „Полин Виардо”, един известен музикален продуцент ни покани в студиото си, за да запишем нещо по свой избор. Слушайки различна музика, стигнахме до „Кабаре” на Шьонберг и се вдъхновихме от темата. Беше много декадентско. Направихме програма, която репетирахме между концертите на турнето. Записахме в Барселона, после си конструирахме проекта в София. Запалихме много хора.

В София, в кръчмата „Сам дойдох”, бях гледала кабарето на Ицко Финци, много ми хареса и исках да го поканим като кабаретист. Наши приятели ни нарисуваха като кабаре-артисти, като фигури от началото на миналия век от Париж и Берлин - а-ла Жорж Санд, стил смелата жена, която се облича с мъжки дрехи. Проектът се хареса на много хора и имахме концерти в София, после в Мадрид, във Варшава, в Берлин.

Сякаш познаваш страшно много хора, имаш ли и много приятели?

Ина Кънчева: Мога да преброя най-близките си приятели на пръстите на двете си ръце и съм много щастлива, че ги имам. Това е много! Иначе познавам много хора по целия свят, с които постоянно общувам. Често ходя на най-различни събития, гледам изложби, кино, чета книги. Търсят ме млади хора, за да работят, за съвети.

Такива сме артистите - запознаваме се един с друг, работим заедно, свързваме следващи. По този начин набирам подкрепа и за фондацията. Дълги години не исках да имам институционална подкрепа. Исках да създам общност от хора, които гледат в една посока.

Това беше процес, в който трябваше да се натрупа доверие, да се видят добри резултати. Когато видяха, че това се случва, много хора се ангажираха и се вдъхновиха и вече девет години правим най-различни неща.

Над какво работиш в момента?

Ина Кънчева: През цялото време ме ангажира проектът за националната стипендия "С усилия към звездите", която е свързана с подкрепа на млади таланти. Непрекъснато търся възможности и средства, за да им помагам. Имам и един нов проект, който ми е много скъп - издаването на нова книга "Музиката е". Това е илюстрована книга с поезия и музика, начало на един по-голям проект, чиято цел е музиката да влезе в предучилищните групи, така че децата да се ограмотят по нестандартен начин, да има и дигитално измерение.

Оказва се, че много семейства не могат да си позволят да занимават децата си с музика и тя остава на заден план, а децата имат талант и желание.

Музиката развива личността на много нива. Има доказани изследвания колко полезна е тя за фината моторика, креативното мислене, дисциплината, за развиването на творческата енергия и културата. Мисля, че това може да е отлична терапия срещу агресията в училище и изобщо да правиш музика е удоволствие и посока към висши идеали.

Кога беше последната ти изява?

Ина Кънчева: Последно имах изява на 21 ноември в парижкото радио с Василена Серафимова. Представихме нашия нов проект в ефира на Radio France, без публика. Имаше много хубав отзвук, получихме покани и искаме да запишем албум, да правим видеа, много сме вдъхновени. Ще влезем в студио през януари. Остават ми много ненаправени записи, вече спрях да броя отпадналите ангажименти.

Моят самостоятелен албум не е завършен. Трябваше да запиша "Дамата от Монте Карло" на Пуленк, "Новият Орфей" на Вайл и доста други неща с оркестъра на Берлинското национално радио. Направя ли ги, предстои издаването на два мои албума - един камерен и един с оркестър. Какво и кога ще започне отново истински, не се знае точно.

Забoла съм си един концерт за 2023 г., който е важен и е част от записите с Берлинския радиооркестър за стогодишнината му. На мен винаги ми се пее, сега още повече, всеки ден се упражнявам вкъщи, с колеги, уча неща, които ми предстоят и си работя непрестанно. В края на краищата, артистът винаги е в движение и промяна на формата.

Lenovo ThinkPad X1 Fold: Сгъваем таблет или разгъващ се компютър?

Текстът е в партньорство с Lenovo ThinkPad X1 Fold

Фотограф: Мирослава Дерменджиева

Грим: Росина Георгиева

Коса: Росица Петрова