„Навсякъде има планини, гори и долини: някъде по-грозни, другаде дори и по-красиви от нашите. Но начинът, по който езикът ги е докоснал, начинът, по който езикът е оставил спомени за тях, това е важното. Думите са онези, които творят реалността. Когато нас ни е нямало на картата, езикът ни пак е бил там.“
Думите са на Иван Ланджев, а той няма нужда от представяне: поет, есеист, рекламист, доктор по руска литература и един от най-силните гласове в българската поезия и публицистика. Говорим си с него най-вече за език, четене и писане и мястото не е случайно - една от читалните на Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“, където тече изложбата „А, Б, В. Буквари. Автори. Изследователи“ по повод 1 170 години от създаването на българската азбука. Поводите за срещата ни са поне два: единият е 24 май, а другият – излизането на сборника му „За неизбежната случайност“ като аудиокнига с гласа на Малин Кръстев в Storytel.
Виждаме се в навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий и на българската просвета и култура - един от малкото моменти в годината, в които сякаш не сме “на война” едни срещу други, а усещането е наистина за празник. „На 24 май празнуваме неволно единодушно, без да сме се наговаряли. Някак успяваме да се скараме за всяка друга дата, но не и за тази”, казва Ланджев.
Но общественото разбирателство напоследък свършва дотук. Ланджев е сред хората, които не се притесняват да заявяват гражданска позиция - има навярно стотици публицистични текстове през годините. Затова и влизаме малко по-дълбоко в темата за разделението.
„Това освобождаване на бесовете, цялата тази разпенявеност, разделението на база политически пристрастия – става все по-дълбоко. И в Съединените щати, където неотдавна имах възможност да го видя отблизо, и в Европа. Разбира се, има групи, които със сигурност имат интерес да прокарват антизападна и антиевропейска пропаганда и всички знаем кои са тези групи.“, коментира Ланджев.
„Може би причината се корени в самата природа на демокрацията – тя позволява да бъде свободно критикувана и много хора захлебиха от това. Злоупотребиха с тази свобода, отхвърляйки самата демокрация и принадлежащите ѝ ценности, превърнаха я в мръсна дума, изпразниха я от съдържание, сякаш има по-добра алтернатива. Каква е тя? Сатрапия, диктатура от класически вертикален тип, която много добре познаваме от миналото? Ако това е алтернативата, аз, разбира се, я отхвърлям: не като човек, залитнал в едната или другата посока, а като човек, на когото му е останал някакъв здрав разум“.
Събеседникът ни обаче вижда още една група, която иска да трупа морални дивиденти от едно „плакатно“, а не същинско защитаване на демокрацията. И не може да се каже, че те са му по-симпатични.
А има ли артистът отговорност към тези обществени процеси?
Според Ланджев един артист не е длъжен да влиза в политическите територии. „България има традиция на писатели, които са силни публицистични гласове, но ако един творец няма в себе си потребността да се изразява по политически и социални теми, аз в никакъв случай не мога да го виня.“, казва той.
И добавя: „Ако има дълг на занимаващия се с изкуство, то това е дългът да бъде честен спрямо мерилото на собственото си изкуство, да не извърта нещата. Честността в литературата е често засягана тема. Никой не пита един композитор, художник или актьор дали е честен, но в литературата честността е много важна.“
Разделения обаче не липсват и на нейния терен.
Като световната тенденция за подмяна на думи и заглавия в известни литературни произведения с цел елиминиране на чувствителни теми и расови предразсъдъци. Питаме се и къде изобщо е мястото на класиката в съвременността?
„Кои сме ние да редактираме класиците“, пита риторично Ланджев.
„Разбирам чувствителността на ситуацията, разбирам, че обществото е преодоляло редица расови, сексуални и най-различни други предразсъдъци от миналото, но авторовите думи са сакрална територия, подредбата им е непоклатима. Вярвам, че нещата могат да бъдат грижливо обяснени в контекст, вместо променяни. Не е ли по-добре наистина да проявим загриженост, вместо да я демонстрираме?“
“Трябва да сменим очилата, през които гледаме класиката. Да изоставим презумпцията, че тя е нещо старомодно, защото вечното изкуство не може да е старомодно и не бива да се преподава като такова.
Човешката природа е една и съща и в едно произведение не бива да ни отблъсква това, че хората говорят или се обличат по различен начин от нас днес. Кой човек не се вълнува от проблемите на страстта, семейството и изневярата, за които пише Толстой в „Ана Каренина“? Нима риалити форматите и сапунените сериали не говорят за това? Те просто го правят пошло и затова нямат трайност, а творбата е вечна.
И да се върнем още по-назад в класиката: за какво става дума в Омировата Одисея? За един човек, който след 10 години война иска да се прибере при семейството си, но е принуден да странства още 10 години. Нима копнежът по дома е тема, която е чужда на нас? Не, проблемите, които засяга световната класика, са наши проблеми, а не чужди проблеми.“, заявява поетът.
Той не е привърженик на т.нар. „осъвременяване“ на класиката, тъй като провижда там същото онова снизхождение към младите читатели, с което сякаш буквално им казваме „Имам ниски очаквания към теб.“
Как се учим на литература?
Когато той е ученик, изучаването на българска поезия хронологично е свършвало до Никола Вапцаров и Атанас Далчев. Днес Ланджев би препоръчал в учебния план да присъстват големи поети като Георги Рупчев, Борис Христов, Константин Павлов, Иван Методиев, Биньо Иванов, Иван Пейчев, Иван Цанев, Иван Теофилов и Екатерина Йосифова.
„Някой би казал, че част от тях ще се сторят твърде сложни на гимназиста, но аз не споделям и това снизхождение“, казва Иван Ланджев.
Четат ли младите?
Присъщото вероятно на всяко по-старо поколение мрънкане по адрес на следващите често стига до упрека, да не кажем директно обвинение към младите хора как не четат книги. Според Иван Ланджев обаче е важно в този контекст да присъства и въпросът какво четат „старите“.
„В българското публично говорене мантрата за четящия човек се е превърнала именно в това, в мантра, която се повтаря, в добродетел, която се размахва и изтъква. Много хора обичат да казват, че българинът по принцип чете, но, видите ли, младият българин не чете и затова „преди беше по-добре“.
Това е станало някаква популистка дъвка, която постоянно се разтяга и цели да се хулят младите. Когато ми се случва да имам среща с ученици от някоя гимназия, аз няма от какво да се оплача: виждам будни очи, ученици, които купуват и четат моите книги, които проявяват любопитство към литературата и света“, казва писателят.
А четене ли е слушането на книги?
Ланджев говори за „технологичните фаталисти“, които са склонни да виждат само лошото в напредъка на технологиите, но той изобщо не е сред тях.
Напротив, по думите му аудиокнигите имат своето достойно място в насърчаването на любовта към литературата. Неговият сборник „За неизбежната случайност“ дебютира в Storytel преди броени дни и читателите могат да я чуят с гласа на актьора Малин Кръстев. Всъщност книгата започна живота си и през глас от самото начало, защото „Българско селфи“, част от нея, обиколи светкавично социалните мрежи и стана „вайръл“ с изпълнението на Захари Бахаров.
„Ще ви излъжа, ако кажа, че не предпочитам хартиените книги, с които съм пораснал, но имам абонамент за Storytel, ползвам го, слушам книги в метрото и във всякакви ситуации, в които няма как да нося книга със себе си“, казва поетът.
„Благодарен съм, че съм изкарал такъв късмет моите текстове в Storytel да звучат с гласовете на мои любими актьори и се радвам, че точно те са записали моите думи. Имам известен опит с аудио форматите, последната ми стихосбирка „Ти, непрестанна новина“ аз я записах за платформата и много читатели споделиха, че за тях е било ценно преживяване да слушат творбите с авторовия глас, но на мен лично, като автор, ми е по-интересно да чуя думите си с гласа на артист.
Какво е да пишеш в България? И има ли нещо меланхолично, нещо фаталистично дори да твориш на български език на фона на статистиките, че нацията се топи бързо?
По думите на Иван Ланджев създаването на българска литература „прилича на екстремен спорт“.
„Даваш си сметка, че обсегът ти е по-малък и не се състезаваш на равни начала, но кой е казал, че състезанието трябва да е на равни начала?
Това е подкупващо лесно оправдание, а аз бягам от такива. Да, по-малко от 10 млн. души по света говорят български език и това е нищо в сравнение с големите езици. Да, в катедрите на западните университети е екзотика да се изучава българистика, но какво от това? Ако искаме да си изградим алиби защо „няма смисъл да пишем“, много лесно можем да го направим, но защо?“
Какво предпочита Иван Ланджев?
Иван Ланджев обожава да преслушва в Storytel „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. Като “книги наръчници по живот” посочва „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Нравствени писма до Луцилий“ на Сенека и Библията.
Послание към учениците
Рядко човек може да срещне събеседник, който говори с такова внимание и уважение към младите хора у нас. Онези, които носят бъдещето на раменете си и които най-много трябва да празнуват 24 май, защото именно те са личностите, които ще продължат паметта ни през думите.
„С всички уговорки, че младите са заварени да растат в една много различна среда от тази, в която пораснахме ние, и че около тях има много повече изкушения, бих им казал, че четенето си струва. Бих им говорил за опасността от бързото удовлетворение: защото всяко нещо, за което отделяш повече време и усилия, ти се отблагодарява като остава с теб за по-дълго.
Можещият да чете, но избралият да не го прави човек, е странно същество. Ако не четеш, си затваряш страшно много врати. Всички бързи неща, които цъкаме през телефона си, не остават с нас след като си легнем вечер.
Направете си експеримент: прочетете или изслушайте една книга и изгледайте филма по нея, след което вижте кое ще остане с вас по-дълго.
Ако искате неща, които да остават с вас за цял живот, това е начинът“, казв писателят.
А ние му благодарим за ценните думи и изразяваме признателността си към университетската библиотека, която ни приюти за този разговор.
И ви напомняме, че до края на юни в преддверието на библиотеката на СУ „Св. Климент Охрдиски“ може да разгледате изложбата, посветена на българския буквар.
Интервюто взе: Цветелина Вътева
Фотографи: Студио КАРЕ за BoulevardBulgaria.bg
Васил Попов: „Успехът на „Мамник“ доказа, че има огромен глад за такива истории“
Мария Пеева – от Мама Нинджа до кралицата на криминалния жанр
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
