Някой някога е казал, че цветът на майчинството е розовото. Че любовта на майката към детето е най-естественото чувство на света и че всяка жена е родена да бъде майка. Че след като роди, жената реже пъпната връв на своята сексуалност и се превръща в строго моногамен, неподвластен на нагона човек.

И някак неусетно, всички тези постулати бяха възприети като безукорни истини от библейски мащаб. Ако мислите, че това са ретроградни глупости, хвърлете бърз поглед в инфлуенсърските и звездните Instagram профили. Ще се уверите, че концепцията за идеалната майка бива потвърждавана и препотвърждавана отново и отново. Резултатът е, че всяка майка, която изпада от романтичната концепция за „жената, родена да бъде майка“, е маргинализирана, осъдена и, не на последно място, съсипана от вина.

Темата за жената като “natural mother” е лайтмотивът в „Изгубената дъщеря“: режисьорския дебют на Маги Джиленхол („Секретарката“, „Черният рицар“, „Лудо сърце“ др.). Филм, който представя един непопулярен прочит на майчинството по тегав, бавен и психоаналитично прецизен начин.

Още в първите минути на лентата (създадена по романа на Елена Феранте „Непознатата дъщеря“), ни става ясно, че Леда Карузо (в ролята – брилянтната Оливия Колман) носи доста багаж на своята слънчева, средиземноморска почивка. Куфарите, които Ед Харис мъкне към квартирата ѝ, са метафора на тежката, виновна меланхолия, която Леда носи със себе си. Пак там, в заредените със символика първи минути, Джиленхол е вкарала някои зловещи знаци, които предвещават мрачно развитие на филма: призрачна морска сирена, купа с изгнили плодове, писклива цикада.

Името на Леда също не е случайно. Вероятно тя е кръстена на Леда от древногръцката митология: майката на хубавата Елена, която е била изнасилена от Зевс, който, поразен от красотата ѝ, ѝ се явява в образа на лебед и я обладава.

Името „Елена“ също присъства във филма: Елена е малката дъщеря на Нина (Дакота Джонсън), която изчезва от плажа, докато родителите ѝ се карат, и всъщност дава тласък на сюжетното развитие. Леда е човекът, който намира изгубеното на плажа дете и когато случката я вкарва в спомени за търсенето на нейната собствена дъщеря, на един друг плаж, в едно друго време, си казваме: „Аха. Ясно. Дъщеря ѝ е била изгубена завинаги и сега гледаме драмата на една жена на средна възраст, която още не може да преодолее загубата на детето си. Good".

Филмът на Джиленхол обаче само подвежда зрителите си, че е една от онези драми, които разчитат на смъртта, близките кадри и бавните диалози, за да се причислят към жанра.

Историята на Феранте ни хвърля в дебрите на доста по-реалистични и, в този смисъл, по-плашещи въпроси, а Джиленхол ги поставя по един прецизен и на моменти мъчителен начин.

Всяка жена ли става за майка? Може ли да не обичаш децата си? Може ли да избягаш от тях? Какво представлява женската свобода? Каква цена плащаме за нея?

Надникваме в отговорите, които е дала Леда след временното изгубване на Елена, дъщерята на Нина. Тази случка сякаш срива бента, който е удържал историята на сложния ѝ, емоционален живот, и дава началото на серия от ретроспекции, през които влизаме в главата на Леда. Именно там се случва основното действие във филма и именно там зрителят среща една философия за женската психика, която го люлее между изкушаващо лесното морално осъждане и емпатията.

Развенчаването на идеализацията на майчинството обаче не е лесно за гледане. Филмът е монотонен, а повторяемостта на травмите, изневерите и воайорството е дълбоко потискаща. Когато Нина попада в ситуацията, в която Леда е била като млада, започваме да се чудим дали житейската клаустрофобия, която се стоварва върху младите майки, не е много по-често явление, отколкото ни се иска да признаем.

В крайна сметка, посвещаването на друго същество е колкото окриляващо, толкова и ужасяващо преживяване. Понякога проявите на егоизъм и отдаването на импулсите (като изневярата) са единственият път, по който жената може да тръгне, за да открие отново себе си. А може ли една жена, която не е свързана с желанията и потребностите си, да бъде добра майка? Още един неудобен въпрос.

В крайна сметка - коя е изгубената дъщеря? Малката Елена, която се скрива от родителите си? Обърканата Нина, която не е сигурна, че се припознава в ролята си на майка? Някоя от дъщерите на Леда? Или самата Леда, която все още не може да намери своето място в света на жените?

Макар и майка на вече пораснали дъщери, Леда все още е дете. Пъпната връв с нейната собствена майка не е скъсана и тя демонстрира болезнена нужда от грижи в отношението си към куклата на Елена. Открадва куклата, постоянно я почиства, след което я захвърля в шкафа. После я вади пак, отново се грижи за нея и отново я прибира. И така до края на филма, когато Леда, застанала срещу Нина, приела образа на нейното бъдеще, не признава кражбата. Това води до края на странните им отношения и напомня на зрителя, че дори когато двама души си приличат, те са различни. И че дори когато историята отново повтаря себе си, имаме властта да спрем този цикъл.

Защото не е толкова важно какво ни се случва, а как реагираме на него. Точно там се крие ключът към загадката на психичното ни здраве, което винаги е в пряка зависимост с нашите родители и нашите деца. Не в контрола върху събитията, а в осъзнаването на връзките и в различната реакция спрямо тях. Всички сме жертви на своята история, но травмите могат да бъдат обърнати в трамплин за по-смислен живот, ако бъдат осветлени и преработени.

Това е един от изводите, които може да си извадите от „Изгубената дъщеря“, ако държите да си вадите изводи от филмите. Другият е това, че въпреки всички заслужени критики към съвременното кино, от време на време се появяват ленти, които разсъбличат митовете - като този за перфектната майка, и ги хвърлят в калта. Което е една от целите на изкуството и в този смисъл „Изгубената дъщеря“ е изкуство.

Но ако очаквате забавно филмче, което да ви разведри и „усмихне“ в забързания, градския делник, пуснете си „Емили в Париж“ и забравете за дебюта на Джиленхол. И двете са достъпни в Netflix.

Историята на измамницата Анна Сорокин тръгва по Netflix през февруари (видео)

"Еуфория 2" счупи рейтингите, но си остава "един труден за гледане" сериал

Сезон 2 на The White Lotus: Нови герои, нова локация, още сатира и драма