Класацията на най-популярните софийски училища след резултатите от НВО на седмокласниците предизвика отдавна отлаган дебат сред родители, учители и медии.
Ако в топ 10 виждаме най-желаните паралелки сред отличниците - знаем ли какво се случва в класните стаи на всички останали училища? Има ли капацитет образователната система да гарантира правото на обучение на децата в оптимални условия и за всички? Справя ли се с тази задача и разбира ли защо е важна?
Разговаряхме с Анет Маринова - психоаналитичен терапевт, експерт и консултант по приобщаващо образование, както и преподавател по психология на развитието.
Нейното наблюдение е, че в София, където има голяма конкуренция между училищата, има тенденция да се правят класации и да се изтъкват успехи. Това обаче не дава съществена информация на родителите, които биха искали да намерят най-доброто място за своето дете.
“Подобни класации обслужват единствено стремеж към елитност и конкуренция не толкова между училищата, колкото между директорите. Няма лошо училището да се стреми към високи постижения. Директорите там полагат огромни усилия и правят много добро, за да поддържат нивото - това трябва да се признае.”
В същото време в страната - където няма такава конкуренция, на училищата им се налага да работят с всички деца и то при недостиг на кадри.
Според Анет това им дава възможност да развиват много добри практики - индивидуални и специфични за децата, които учат там.
Тази седмица стана ясно, че ученик от гимназията по туризъм във Велико Търново е спечелил награда в национален конкурс, посветен на ветеринарната медицина. Частен случай е, но не е ли всяко дете частен случай?
Повърхностни класации и гонене на Михаля - какво прави училището с децата ни
Разговорът с Анет Маринова съвсем естествено стигна до нейната тема - децата със специални образователни потребности. В своя публикация тя казва, че системата “разпознава потребностите на децата”, но ги третира като изключения и не е достатъчно гъвкава, за да достави онова, от което всяко дете има нужда.
Анет обяснява това така: “Образование за всички означава за всички деца, но не дете по дете, системата да ги включва като изключения от останалите.
Приобщаващото образование трябва да дава възможност на всяко едно дете, което в даден момент от живота си може да има нужда от допълнителна подкрепа - то да я получи.
Тогава изключенията стават много и би следвало да не са изключения, а да са правило в една гъвкава система.”
Това означава ли, че дете, което се учи напълно нормално, но преминава през развод на родителите или труден период в личен план, например, има право на такава допълнителна подкрепа?
“Не само има право. Законът задължава училището да бъде активната страна, когато разпознае нужда от специална подкрепа.
Едно дете може да има основно трудности с емоциите и поведението, не толкова с ученето, както в ситуация на травмиращи смейни или лични обстоятелства. От 2016 година децата с такива трудности са включени в закона като една от групите, които са обект на специална подкрепа.”
Училището е един от десетте органа по закрила и то трябва да окаже подкрепа на детето. Това не означава сигнал до Агенцията за закрила на детето, специално досие или нещо страшно.
Но като най-близка до детето институция, училището би следвало да може да осигури подкрепа в момента, когато е тя нужна. Тя може да се окаже ключова за превенция на агресия или дори на злоупотреба с вещества.
И тук идва ред за трансформацията на системата - от ригидна, която се стреми към стандартизация и унифициране, към гъвкава, която разпознава нуждите и силните страни на детето, за да ги насърчава и развива.
В писането на Закона за училищното образование между 2010 и 2015 участват много формални и неформални групи на учители, родители и заети в грижата за деца специалисти. Именно включването на много експерти и практици е било ключово за разписването на широко приети текстове, които да дават възможност за развиване на гъвкавост в системата.
На въпроса какво се случи след това, защо не се реализира онази гъвкавост, която законът предполага, Анет Маринова отговаря кратко: Промениха се приоритетите.
Поглед към водещите образователни теми в последните години потвърждава думите ѝ - СТЕМ обучение, дигитализация на образованието, трансформация към по-практична насоченост на преподаването.
Темата за приобщаващото образование влиза в дневния ред само спорадично, с негативен тон, при случаи на агресия или други инциденти. “А след COVID системата съвсем е грохнала и прегоряла.”
Назад към темата за класациите на най-добрите училища в София, тя засяга и другата голяма група, която прави системата консервативна и трудно подвижна - родителите.
"Когато си елитен, би следвало да можеш да задаваш стандарт както за високи постижения, така и за приобщаващо образование. Но има стигма.
Родителите на “нормални” деца, устремени в желанието си да намерят най-доброто училище за децата си, често застават срещу включването на ученици със специални потребности в класовете."
Стремежът да сме успешни или поне нормални - както родителите, така и училищата, може би обяснява феномена “класация на най-добрите училища в София”. Такъв тип рейтинг дава лесен и измерим отговор на въпроса кое е най-доброто. Но правилният въпрос би следвало да е кое е най-доброто за твоето дете.
Когато детето с неговите нужди е поставено в центъра на цялата система, тогава отговорите на по-сложните въпроси започват да се оформят - не по калъп, а именно според неговите възможности.
Как всяко училище да развие подобна чувствителност и да откликне на нуждите на детето, докато успява да държи стандарт за качество на преподаването - това е гъвкавостта, от която се нуждае системата.
Ролята на родителя - да се вглежда и отглежда своето дете според собствените му заложби, вместо да изисква напразни усилия в неправилната посока, също е ключова. А класациите и стандартизациите - колкото и да са нужни, отклоняват вниманието от проблемите, които всички заедно трябва да решим.
Защо училището не дава ориентир за професията на младите българи?
Подкрепата за проекта "Млада България" е осигурена от Фондация „Америка за България“. Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на "Булевард България" и авторите на медията, и не отразяват непременно вижданията на Фондация Америка за България или нейните партньори.