Проф. Галилей Симеонов - кои сме ние, че да го учим как да живее

Живият класик на българското изобразително изкуство проф. Галилей Симеонов е здрав и няма никакво намерение да се мести от разрушената си къща в с. Гаврил Геново. Това разказа за „Булевард България“ Ралица Димитрова – режисьорът, който преди три години снима за първи път филм за художника, а оттогава насам често се чува и среща с него.

Авторът на един от емблематичните портрети на Васил Левски се връща да живее в родното си село през 1990 г., а по същото време сменя и името си, като се прекръства на Никола Дамянов Цветин. За него сега се говори, че е изоставен от държавата на произвола на съдбата, но Димитрова вижда нещата по друг начин.

„Не знам кои сме ние, че да го учим как трябва да живее“, споделя тя. "Набляга се на това, че живее като клошар, в ужасни условия, което е факт. Но какво значи ужасни условия? Всеки си избира начин, по който иска да живее. Това е неговият избор за живот“.

Проф. Галилей Симеонов - живият класик, оставен да бедства на 91 г.

Наскоро художникът Евгений Чалъков откри 91-годишния бивш преподавател от Националната художествена академия да лежи в каруца срещу опожарената си къща в монтанското село. Подаде сигнал за помощ, който стигна до бившия министър на културата Вежди Рашидов. Той, от своя страна, предложи социална помощ на Галилей в център за настаняване на творци в София. Според Ралица Димитрова обаче – художникът няма никакво намерение да напуска родното си място.

„В никакъв случай. Той е много свързан с това село“, разказва тя. „Това е споменът за неговия род, за цялото му семейство. Това е къщата на дядо му. За него корените и традицията са много важни неща. Той не иска да напуска това място“.

А защо е избрал да живее точно по този начин? „Това е въпрос, на който той никога не отговаря. Съпругата му, която е била дългогодишен лекар и почина преди няколко години, никога не го е обвинявала за това. Тя съвсем спокойно казваше: „Галилей така е решил, значи така трябва да бъде“, разказва ни Ралица.

Всъщност проф. Симеонов живее в уединение с природата, продължава да рисува, постоянно чете и се намира в крепко здраве. Разполага и с телефон, а често набира номера на Ралица Димитрова. Двамата са изградили силна връзка през последните три години.

„За първи път се срещнахме през 2017 и тогава направихме едно късо филмче, 10-минутно, което беше за рубриката „Малки истории“ по БНТ. Започнахме да се срещаме с него периодично във времето и да му ходим на гости, защото много си допаднахме като начин на мислене, като усещане, като познания. Като че ли имахме много общи неща. Аз бях чувала за него отдавна от общи приятели и в годините непрекъснато съм си мислела как трябва да отида да го видя. Това беше една очаквана среща и може би затова се получи така добре“, споделя режисьорът.

91-годишният творец, който дълги десетилетия преподава в художествената академия, е "удивително здрав за годините си", разказва ни Ралица.

„Най-много ме удивлява, че вижда прекрасно. Очите – това е оръжието на художника. Освен това чете непрекъснато. Скоро ми се обади, след като излязоха тези писания за него, за да ми сподели какви книги чете и какво чувства“, споделя тя.

Галилей Симеонов не говори за това, което се пише за него – че е изоставен от държавата, че живее в мизерия и е забравен от другите. Режисьорът ни казва, че той не се интересува от мнението на хората. Вълнуват го съвсем други неща, които преминават отвъд границите на ежедневното и обикновеното.

„За него по-важно беше да ми разкаже за литературата, която чете в момента и какви мисли поражда тя у него. За него по-важен е духът, а не практическите неща от живота. Чете възрожденска литература. Той по принцип е голям почитател на Вазов. И докато си говорите с него, може да ви цитира негови произведения наизуст, които прекрасно помни“, споделя Димитрова.

„Той е много магнетичен човек, много интересен. Създава усещане за съврменен мъдрец. Когато говориш с него, изобщо не обръщаш внимание върху това как и при какви условия живее. Когато му задаваш въпроси, започва да говори за това, което него го вълнува, изобщо не се интересува какво го питаш. Като приключи мисълта си, след като междувременно е преминал през още такива десетки мисли от различни области на науката, изкуството, духовното търсене, накрая се връща в началото и приключва с един симпатичен въпрос: „Не ти отговорих, нали? Виж колко хубаво го направих“, споделя режисьорът.

Мнозина апелираха държавата да помогне на ученика на големия Илия Бешков с подслон, храна и материали за рисуване. Галилей обаче се нуждае от нещо друго.

„От общуване“, смята Ралица. „За него това е такъв вид духовна храна, която му е най-нужна. Би било прекрасно да се сдобие и с материали за рисуване, макар той вече да работи по друг начин. Сега по-скоро прави пъзели от свои някогашни произведения - като колажи. Съхранен е като ръка и като усет. Бяхме снимали как той нахвърли с молив един портрет. Това, с което най-много го ценят – графичните му умения, са абсолютно запазени“.

Художникът е предал близо 130 свои картини на градската галерия в Монтана, които е трябвало да бъдат продавани срещу процент от печалбата. Евгений Чалъков е провел разговор с представители на институцията, които обаче отказали да кажат къде се съхраняват неговите картини.

Ралица споделя, че проф. Симеонов има картини при няколко човека, на които ги е подарявал.

„Има и в село Белимел, което е в близост до Гаврил Геново. Един художник е направил галерия, в която е събрал доста от произведенията на Галилей. Има няколко души, които много се грижат за него и го уважават. Може би при тях има доста картини. Те често го посещават. Винаги има хора, които идват при него“, споделя още Ралица.

През юли миналата година проф. Симеонов празнува своя 90-годишен юбилей и по този повод организира специална изложба в Галерия Академия към НХА.

„Беше в тези горещи дни, в които София е полупразна, и въпреки това дойдоха удивително много хора. Беше много вълнуващо, защото бяха дошли негови студенти от различни поколения – повечето от които възрастни хора с побелели коси, които с мъка и пукане на костите коленичиха пред него, за да му целунат ръка и да поискат автограф върху албума, който бе издаден с негови произведения“, споделя Ралица, която е била на място и е снимала събитието.

„Никой обаче не обърна внимание на този юбилей. Нищо не се написа, нищо не се говореше. Ние направихме още едно малко филмче, в което да покажем тази изложба. Защото ми се струва, че не бива за Галилей да се говори само по този начин, в който се представя дори и сега, в момента".

Димитрова споделя, че филмът ѝ за проф. Симеонов е най-гледаното нещо, което е правила. Сега работи по нов проект и е почти готова.

„Идеята ни е да направим един по-голям филм. Съчетала съм вътре всички тези наши разговори и срещи през последните три години. Надявам се, че ще е готов в началото на следващата година“, казва ни тя.

„Защо обаче хората надигат глас, когато стане дума за начина на живот на Галилей и затова, че изпитва нужда от помощ, а никой не говори за щастливите мигове на художника, когато представя творбите си и му целуват ръка?“, питаме с неразбиране, а Ралица Димитрова отговаря:

„Има нещо странно в тази страст на човека да търси грозните и драматични неща и да не уважава хубавите и стойностните, които се случват около нас“.