Макс, Стефан и Жени: Двама мъже в лодката и една жена на брега

“Макс и Стефан успяха!” - това беше една от малкото добри новини на 2020, която успя да зарадва много хора. Разбира се, скептици винаги има, но когато двама българи поставят рекорд, прекосявайки океана с направена от тях гребна лодка, и показват смелост доста по-различна от това да се хвърляш в ледените води на Тунджа на Богоявление, това си е истинска новина.

Не знам дали зад всеки успял мъж стои една силна жена, но със сигурност зад приключението на двама смели мъже има една още по-смела жена.

Сега Макс и Стефан Иванови са номинирани за наградата “Мъж на годината”, ние обаче избрахме да се срещнем с майката на Макс и съпруга на Стефан - Жени. Тя е жена, без чиято подкрепа и труд това приключение може би нямаше да се случи.

Разговорът е част от поредицата ни с Lenovo и новия ThinkPad X1 Fold за хората, които променят България. Представеният преди няколко месеца лаптоп, който се разгъва до таблет, променя представата ни за работа - животът ни вече не е същият, домът ни стана офис и може би няма друго устройство, което така добре да отразява промяната, която се случи с всички нас по целия свят вследствие на пандемията.

“Аз нямам нужда да правя това, което Макс и Стефан правят - на мен ми харесва да подкрепям и да вярвам на новаторите, да съм заобиколена от хора, които не са стандартни”, казва Жени.

Тя е пълноценна част от отбора NEVEREST - като започнем с това, че в гаража на дома им в Бистрица се изгражда лодката, прекосила Атлантика, и се мине през всички задачи, които има на сушата, преди и докато двамата най-важни мъже в живота ѝ са във водата.

Срещаме се у тях: Макс учи усилено за изпити, защото тази учебна година му е последна. Плановете за бъдещето му са свързани с Америка и Ivy League. Запознаваме се и с Лара - по-малката сестра на Макс.

Това е първи рекорд за Макс и същевременно огромен тест за волята му, но баща му Стефан като че ли е човек на силните преживявания.

“Стефан не е екстремен,” казва Жени. - “Той просто смята, че границите са малко по-далеч, отколкото повечето хора си ги представят. И всъщност той ме предизвика и мен - да надскоча страховете си. “

Каква е твоята версия, как се роди идеята на Макс и Стефан да прекосят Атлантика с гребна лодка и ти кога разбра за нея?

Версията на Макс и Стефан е, че Макс предизвиква Стефан с една реплика дали това е възможно - така започват да проучват въпроса, но аз не съм била там.

Аз научих за идеята им, след като те бяха разбрали, че други хора го правят. Една вечер Стефан просто ми пусна лекцията на океански гребец, който говори на TED Talks за своето преживяване. Докато гледах, вече ми стана ясно накъде тръгват нещата.

Познавайки го, знаех, че му се иска да направи нещо ново - той е такъв човек, че като свърши едно нещо, винаги чака следващото.

В сферата на личните предизвикателства за това лято Стефан беше планирал да прави ултра маратон в Мон Блан, което е много трудно - прави се в екип. Преди това беше преплувал Ламанша. Той е правил много подобни неща, аз очаквах следващото изпитание, но нямах някаква представа, че новото приключение ще включва и Макс.

Теост, ти разбираш малко по-късно?

Когато онази вечер гледах гребеца от TED, не подозирах, че това е замисъл между двамата. Просто гледах филмче за това как един човек прекосява океана с гребна лодка и си казах “не мога да си представя как го е направил”. В онзи момент реших, че Стефан ще се заеме сам, че това е неговото предизвикателство.

В един момент обаче и двамата започнаха да обсъждат как ще построят лодката, как точно трябва да се конструира и т.н. Помислих, че Макс ще се включи само в строителството на лодката с баща си, но само толкова. Не бих казала, че изпитах страх или притеснение.

Така мина цяла година, в която те наистина вложиха много усилия и постоянство. Това се случваше долу в гаража и на мен ми хареса двамата да работят заедно, да има такъв проект, намирах го за много положително изживяване за детето. Самата аз много обичам да правя неща с ръцете си и споделях радостта от това да твориш и да градиш нещо, което изглежда сложно, но ти се справяш.

На подсъзнателно ниво гледах да не си задавам въпроса "Какво следва след лодката". Казвах си “нека стане, то е далеч в бъдещето, нещата ще се наредят сами, съдбата ще си каже думата.” Така и мина времето - в строеж и тренировки. Започнаха да я тестват, пускаха я на Искъра, в Черно море и на Егейско море.

А ти беше ли там?

Бях само на първия тест в Искъра - лодката се справяше много добре върху вода.

Най-важният тест за тези лодки обаче е срещу преобръщане, защото то се случва почти на всяка лодка и предварително трябва да е ясно как ще се справят в такава ситуация.

Това беше и най-страшната хипотеза за мен. Защото ако се тръгне на пътешествие в Северния Атлантик, какъвто беше първоначалният замисъл, едно подобно преобръщане трябва да е успешно - те трябва бързо да излязат от водата, или ако ги спасяват, също трябва да се действа бързо. Това е огромен риск.

На мен северноокеанаският път не ми харесваше - цялата идея за студента вода ме плашеше, въпреки че уж метеорологичната обстановка щеше да е по-благоприятна от гледна точка на сезон, а самият път е по-кратък.

Когато се появи Covid-19 и стана ясно, че това не може да се случи заради ограниченията в Канада за влизане на чужденци, аз си отдъхнах. В този смисъл нещата наистина се наредиха.

Ние вече се бяхме информирали за други мисии. Говорихме с трима океански гребци по телефона дълго време, включително с една жена - канадка, която го е правила сама. Те ни споделиха всичко, което ще ни трябва за подобно пътуване. Разбираш, че е постижимо, не е просто измислена работа.

След като отпадна северният път, трябваше бързо да се намери друг вариант. Наближаваше юни, а ако не се тръгне юни, нямаше кога, защото Макс започва училище през септември, а на него тази учебна година му е много важна.

Има една регата през декември, която тръгва от Ла Гомера и отива до остров Антигуа и това се брои за прекосяване на Атлантика, но това е най-краткият начин. 20-30 лодки тръгват заедно, имат съпровождащ екип, който постоянно ги следи и на мен това ми харесваше като идея, която да замести Северния път. Струваше ми се перфектно. Стафан и Макс обаче казаха: "Не, това не е за нас, прекалено лесно е, ние сме приключенци, искаме да си прокараме наш собствен път". Бяха категорични, че регатата не им е интересна. Освен всичко се провежда през зимата и рекорд там не може да се случи.

Бяха ли наясно от самото начало с всички рекорди, които могат да поставят?

Да, те бяха проверили всичко - на Макс му беше любопитно дали ще успее да стане най-младият гребец, прекосил Атлантика, и това означаваше, че всичко трябва да се случи през лятото. (бел. р. Макс посрещна рождения си ден по време на плаването)

Бяха проучили за кои рекорди имат най-големи шансове. За тях беше важно, след като предприемат подобно приключение, да са наясно за цялото постижение, което биха направили.

Може ли да кажеш кои са били за теб, като майка и съпруга, най-трудните моменти, безсънните нощи?

След като се направи лодката, имаше един момент, в който не бях сигурна, че все пак ще позволя това да се случи. Истината е, че в един период от време всичко беше на кантар. Двамата бяха много уверени, че го желаят, но аз като втори родител трябваше да поема своята отговорност.

Около две-три седмици бях тормозена от мисълта кое е правилното решение - дали трябва да спра Макс или да го пусна. Преди да мога да взема решение, се допитах до най-близките ми хора - до приятелки, до роднини, и 99% от тях бяха категорични, че никога не биха поели такъв риск, че това е просто абсурд и никога не биха си пуснали детето.

И когато бях изчерпала роднините и приятелите, се консултирах и с астроложки, да видя и те какво мислят по въпроса. Отидох при една много известна, тя погледна двете карти и ми каза, че за Макс е изключително неблагоприятно да е във водна обстановка заради Уран и Марс. Имам тази жена на запис, която казва “Абсурд!”.

Споделих това на Стефан, който тотално ме игнорира, разбира се, и само ми каза: "Ако е толкова важно, отиди при още три - и ако те кажат същото, тогава пак ще си говорим".

Отидох при още три - и трите потвърдиха, че това пътуване не е добре за Макс... Това разбира се още повече усложни нещата първоначално. След това обаче дойде облекчението за мен и аз много лесно и бързо осъзнах какво точно правя.

Всъщност, питайки роднини и приятели, просто подсъзнателно търсех някой да ми потвърди, че е добре да ги пусна.

Фактът на колебанието се дължеше на това, че всъщност искам да ги пусна. Разбира се, минах през всички съмнения - каква майка съм аз, защо не искам да запазя детето си, лоша майка ли съм...

Аз съм човек, който би дал всичко да си спаси децата, но явно в този момент не съм усещала тази опасност. Инстинктът ми като майка ми е казвал, че мога да пусна Макс, но чувайки всички останали гласове, съм го потиснала.

Тези 4 астроложки, които ми казаха едно и също, ми помогнаха да се обърна към себе си и да чуя моя глас, който беше ясен - искам да повярвам на това приключение и мисля, че всичко ще се нареди.

Твоята роля като част от екипа също е била голяма - подбрала си храната, след това си правила връзката с посолствата?

Да, аз имам интерес към здравословното хранене и Стефан ми повери отговорността за храната. Избрах, подредих и пакетирах едни безкрайни пликове с избрани продукти, с които те да могат да получат всички витамини, минерали и енергия.

Основна храна на такова плаване са лиофилизираните храни, които са предварително приготвени храни, студено замразени и изсушени. Сложих им плодови барчета, ядки, фъстъчени масла и сирена. Изчислих да имат по 5 хиляди калории на ден на човек. Но лодката стана много тежка - те я направиха с няколко допълнителни елемента, отделно има оборудване, което трябва да се вземе. Стефан каза, че трябва да има 70 пакета храна, вместо 90-те, които бях приготвила.

Наистина станах част от екипа, чувах ги всеки ден, обсъждахме маршрут.

Постоянно им се чупеше нещо на лодката, но те бяха феноменални - успяваха да го поправят и в края на краищата да финишират.

В морето винаги се чупи нещо. Много рядко се случва някой да направи такова преминаване, без да претърпи повреда. Те се опитаха да предвидят какви би се счупило и затова взеха със себе си и втори рул, и допълнителни части, но нещата са много непредвидими.

Имаше ли момент, в който сте губили връзка?

Имаше момент, в който връзката ни беше по-ограничена и чаках те да ми се обадят. Това беше много неприятно, защото понякога имах да им кажа нещо спешно, но комуникацията беше само в едната посока.

Реално можех да им пиша мейли, които те четяха, когато могат. Но на мейл “Спешно! Обадете се веданага!!!” ми отговаряха след 30 часа.

От сегашна гледна точка си давам сметка, че някои от писмата ми не бяха толкова спешни.

Поддържах връзка с центъра за спасителни акции и например един от спешните мейли беше, когато приближаваха урагана. От френските спасителни служби ме търсеха няколко пъти през деня, виждайки, че бурята ще мине много близо до лодката, и искаха да ме предупредят. Обадиха се 48 часа преди урагана, за да питат дали в случай на нужда ще искаме реакция от тях - това не е нещо, което може да се поиска в последния момент. След 12 часа пак ми се обадиха.

Междувременно Макс и Стефан се бяха консултирали с навигатора си и бяха взели решение, че няма да искат подсигуряване от спасителната служба.

Бях спокойна, защото това беше на етап, в който вече знаех, че те са наясно с това, което правят. И аз извървях, заедно с тях, едно развитие - с всяка изминала седмица и месец добивах повече увереност в техните способности. Когато дойде този ураган, ми беше притеснено, но имах много по-голямо доверие.

По първоначален план те трябваше да стигнат до Бразилия - заради Covid ли се смени решението с Барбадос?

Гълфстрийм се измести, теченията се изместиха и беше невъзможно с гребна лодка да се стигне до там. Нямаше смисъл да обсъждаме Covid, защото беше невъзможно. Проблемът с Covid беше в това, че летищата в някои държави бяха затворени. Не се знаеше кога ще подновят полетите и ние трябваше да предвиждаме, че колкото повече наближава септември и октомври, толкова по-неподходящо става за Макс да остане във Френска Гвиана, в Суринам или в Тобаго, без да може да се върне в България.

Поради тези съображение изместихме пристигането им към Барбадос. Една от дестинациите, които те искаха да постигнат, беше Венецуела - заради теченията това беше първата континентална държава, където те можеха да акостират. Много искаха да са до континентална държава, защото щяха да постигнат рекорд - първата двойка, плавала с гребна лодка от континент до континент.

Аз се занимавах с цялата логистика, свързана с Венецуела. Този план започна от август нататък. Разбрах, че нямаме консул там и че дипломатическата мисия е обща с Бразилия. Свързах се с посланичката ни в Бразилия, която се оказа много дейна и комуникативна жена, тя започна да организира нещата така, че ако попаднат на венецуелски власти, да ги пуснат в държавата. Те искаха само да акостират, преди да отидат в Тринидад.

Проблемът беше, че брегът, до който щяха да стигнат, е в джунгла, природен резерват, където няма нищо. Цялото крайбрежие е много трудно достъпно освен по море, което криеше риска местният патрул да ги посрещне и да ги отклони. Там е толкова диво, че се ползва и като път на наркотрафиканти.

Властите щяха да ги пренасочат към най-близкото населено място - селце на 1000 км от Каракас. А Венецуела е държава, в която придвижването от място на място е голям проблем, защото няма петрол. Тоест, ако те стигнеха до това малко градче, после нямаше как лесно да се придвижат до Каракас, откъдето да отпътуват.

Работех по всички варианти за пристигане и исках да ги подсигуря - това е нещо, което трябва да правиш много преди те да са стигнали до въпросната точка.

Звучи като работа на пълен работен ден...

Абсолютно, бях ангажирана 24 часа. Поддържах и социалните им медии. Те ми пращаха снимките и мисля, че това беше много важно, защото накараха и други хора да преживеят приключението на Макс и Стефан. В същото време всички хора, които ги следяха, много им помогнаха. Аз им препращах всички окуражаващи коментари под всеки пост. И всеки път като се чувахме, им разказвах за подкрепата. Тя беше наистина важна.

А кой направи снимка от пристигането им с горящите факли?

Ние с Лара бяхме наели една яхта и ги снимахме от там.

Какво се случи после с вас, когато всичко свърши успешно?

Мога да кажа за себе си - аз изпитах благодарност. За себе си разбрах, че никога не искам да забравям чувствата, които имах, докато бяха там. Не искам да забравя чувствата, които изпитах и когато най-после ги видях и всичко премина. Това ме научи да се радвам за всеки ден, да съм благодарна за това, че те са около мен.

Неща, които преди минаваха като нормален ден, изведнъж оцених по нов начин. Да осъзнаеш, че понякога можеш да нямаш онова, което ти е най-ценно, е страхотно.

Планират ли Стефан и Макс ново приключение?

Планиране не точно, но започват да имат някакви идеи.

Другите ни герои в поредицата "Хората, които променят България" с Lenovo ThinkPad X1 Fold са:


Ясен, бащата на Алиса: Аз съм щастлив човек, защото работя нещо, което ми е много приятно

Ина Кънчева: Свободата е да можеш да правиш това, което искаш, както го искаш

Lenovo ThinkPad X1 Fold: Сгъваем таблет или разгъващ се компютър?