Халина е на 28 г. и живее в Мариупол – преди да го напусне заради войната. В момента младата жена, мъжа й и двете им деца са бежанци в европейска страна. С тях е и кучето чихуахуа - всички заедно напускат опустошения град на брега на Азовско море. Преди бягството от войната семейството оцелява три седмици под руския обстрел.
Какво е да живееш в Мариупол, докато около теб цари смърт и разрушение, Халина разказва пред AlJazeera. Медията не посочва фамилното име на украинката, нито разкрива повече подробности за нея, тъй като роднините й още живеят в окупирания от руснаците град.
„Събудихме се от експлозиите, които бяха толкова мощни. Бяхме в шок - ръцете, краката ми трепереха, казвах си, че може би това не е истина. Но след това включихме телевизора и разбрахме, че е истина - пълномащабната война е започнала. Първия ден обстрелът беше далеч от нас, от другата страна на града, но всеки ден се приближаваше и в крайна сметка стигна до нашата жилищна сграда. Шрапнелите летяха наоколо и ние просто не можехме да напуснем нашето бомбоубежище - мазето“, спомня си украинката.
Дъщерята на Халина е на осем години, а синът ѝ - на шест. Семейството има малко кученце чихуахуа, което успява да разведри децата и да ги накара да забравят за действителността. Но не си избавя от страха.
„Плашеха ги тези постоянни бомбардировки, а когато нещата станаха наистина напрегнати, те просто се гърчеха от истерия и ми задаваха въпроса: „Боли ли да умреш?“, казва жената.
Семейството на Халина излиза само веднъж от мазето, за да купи храна.
„Купихме някои хранителни стоки и имахме останала малко храна във фризера, малко месо, равиоли. Това беше единственият път, в който отидохме да пазаруваме по време на войната. По-късно, когато нямаше ток, нямаше храна, ние, възрастните, гладувахме, а децата ядяха веднъж на ден и пиеха по чаша вода между храненията. Нямахме дори нормална вода. Беше от реката, мъжът ми минаваше под куршумите, докато стигне до реката и се върне обратно“, разказва Халина.
„Изключиха централното отопление, а навън температурите падаха до -10 градуса. Един ден обстрелът счупи прозорците ни и започна кошмарът. В апартамента ни беше 1 градус. Разливаш вода и тя замръзва. Не ремонтирахме, беше толкова опасно да отидеш някъде, да посетиш други членове на семейството си“, спомня си тя.
„Продължихме да слизаме в бомбоубежището до последния ден преди да заминем. Или стояхме в пространствата между апартаментите на нашия етаж, ако няма място в мазето. Сложихме одеяла на пода и имахме свещ, спяхме на пода с дни, а мъжът ми направи всичко, просто всичко, за да оцелеем, за да не умрем децата и аз. Храна, вода, той рискува живота си, за да носи вода, ходиха заедно със съседи“, казва Халина.
„Тъй като мястото, на което се намирахме, беше активна бойна зона, то беше постоянно под обстрел. Всички съседни сгради вече са изгорени или разрушени. Четири снаряда удариха и нашия блок, докато бяхме там. Бомба опусгоши два етажа от съседния вход. Там загинаха три деца и двама възрастни", спомня си украинката. При въздушните удари единственото, което може човек да направи, е да се моли бомбите да не паднат върху него. "Имаше моменти на отчаяние. Бяхме замръзнали, гладувахме и отидох в апартамента си да си легна. В момента, в който заспах, видях през щорите тези, знаете, светлини. Мъжът ми извика: „Задействат противовъздушна отбрана, да бягаме“. Но в секундата, в която се изправихме, всичко падна в близост до съседната къща и къщата ни се разтресе. Беше самолет, изтреля четири бомби. Една нощ преброихме 37 въздушни удара близо до нас“, спомня си тя.
Най-старшият момент е когато бойните действия се водят на тяхната улица. Съседката на семейството е ранена - шрапнел отнася част от лицето й. Жената е цялата в кръв, но никой е може да отиде да й помогне - твърде опасно е
„Когато всичко утихна, дойдоха украински войници. Съседката лежеше вече 6 часа ранена. Половината от лицето й го нямаше, костите на черепа й бяха повредени. Съпругът ми и още един човек я занесоха долу, сложиха я върху едно одеяло и войниците я отведоха в болница. Поддържах контакт с нея. Спасиха я, но загуби зрението на едното си око“.
Гладът е бих жестоко изпитание.
„Истинският глад започна на 3 март. Децата искаха храна, винаги бяха гладни, а ние, възрастните, почти не ядяхме. Видях с очите си, че много хора ограбиха магазините. Въпреки че бяхме гладни, на нас съвестта ни не ни позволяваше да крадем".
След дълги седмици на лишения и страх, украинското семейство решава да напусне Мариупол.
„Накрая решихме просто да оставим всичко и да си тръгнем заедно с няколко съседи, това беше обикновен акт на отчаяние. Те дойдоха и ни казаха: „Хайде да вървим някъде. Каквото и да стане, нека стане“.
„Тръгнахме без нищо. Преди войната баща ми купи няколко туби с бензин. Колата ни остана непокътната само защото беше в гаража - гаражът спаси колата и живота ни. Тогава видяхме града. Това беше кошмар. Помомих децата да затворят очи, казах им, че летят парченца стъкло. Послушаха ме и така ги преведох през тротоара сред мъртвите тела. Качихме се в колата, потеглихме...", разказва Халина пред AlJazeera.
По думите й целият Мариупол или каквого е останало от него, е изрисуван с буквата Z и покрит с Георгиевски панделки.
„Бяхме шокирани, мислехме, че няма подкрепящи руснаците в нашия град, но имаше стотици, докато напускахме града. Имаше опашка от автомобили и проруснаците стояха там, организираха блокади по пътищата на всеки 50 метра“, разказва тя.
„Посрещнаха ни с усмивки. Дадох на гладните си деца бутилирана вода от ограбен украински супермаркет, дадоха ни и голям буркан мед. Някои изглеждаха като абсолютни алкохолици. Целта им беше да проверят колата, за да проверят напълно хората, напускащи града, тяхната кореспонденция, снимки, може би има търсеха нещо подозрително, нещо, което не биха харесали. Спаси ни това, че три седмици почти нямахме ток. Ето защо не можеха да проверят телефоните ни, батериите бяха празни. И слава Богу, сигурен съм, че това просто спаси живота ни.“
Блокадите по пътищата стигат чак до град Орихов, намиращ се на 160 км северозападно от Мариупол.
„Когато видяхме първата блокада на украински военнослужещи, се разплакахме от радост. Изтичахме от колата, прегърнахме ги, дадохме им меда, консервите, шоколадовите пръчици и водата“, спомня си жената.
Когато стига до град Николске, семейството на Халина продължава само. Останалите се запътват към държания от сепаратистите Донецк или към анексирания от Русия Крим, други остават в Николске.
„Хората бяха объркани. Някои просто седяха встрани от пътя и не знаеха какво да правят или къде да отидат. Беше ги страх, бяха твърде уплашени да карат до контролираните от Украйна райони“, спомня си Халина.
Пътят, по който поема нейното семейство, е празен – през 97-те километра шофиране не срещат нито една кола.
„Когато влязохме в първия град, където всичко беше нормално, тихо, където имаше храна и магазините бяха отворени, се разплакахме. Когато отидохме в апартамента на приятел да си мием ръцете, видях да тече гореща вода. Не можех да повярвам, че е вода, всяка капка изглеждаше като злато. Най-простите неща, абсолютно прости неща като вода, електричество, централно отопление, всичко това виждахме като дар от небето“, спомня си Халина.
Халина и семейството и пристигат в Днепър доста късно и отсядат в хотел, където имат възможност да се изкъпят и нахранят.
„Децата спаха непробудно повече от денонощие. С отварянето на очите попитаха: „Ще има ли стрелба тук? Сигурна ли си?“
Сега Халина е далеч от родината си и може да разговаря с роднините си в Мариупол, но те все още нямат ток и се налага да плащат по 20 гривни на час, за да зареждат телефоните си.
„Руснаците започнаха да носят храна от близките села, има импровизирани пазари. Човек може да си купи храна, ако има пари, тъй като цените са над средните“, разказва украинката.
Остава обаче друг проблем – хладилниците не работят и храната не може да се съхранява. Хората там продължават да се чувстват зле – и физически, и психически: липсват лекарства, чиста вода и нормална храна.
На въпроса какво казват украинците за руските окупатори, Халина отговаря:
„Какво казват за окупаторите? Нищо хубаво. Руснаците създават въображаем образ на нормален живот, отварят училища за деца и развлекателни центрове - но реалността е, че хората нямат вода, нямат храна. Руснаците се опитаха да рестартират водоснабдяването, но вместо това наводниха масовите гробове. Тъй като не са погребали мъртвите достатъчно дълбоко, части от тела изплуват. Баща ми го е видял и ми разказа“, казва Халина.
Къщата, в която живеят роднините й сега, няма покрив, само стени. А апартаментът Халина не съществува.
"Ние просто имахме толкова много късмет“, завършва своя разказ за войната 28-годишната украинка.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
