Снимка: © Getty Images

Когато руските войници започват да обикалят от къща на къща и да стрелят по цивилни хора, 61-годишният Игор Педин напуска обсадения Мариупол и се запътва към относително безопасния град Запорожие. Тръгва пеша. Взима със себе си само кучето си Жу-Жу и малка чанта с провизии.

А разстоянието между Мариупол и Запорожие е 225 км. Историята на Игор разказва The Guardian.

Приблизително 225 км е разстоянието от София до Стара Загора. Представете си да извървите този маршрут пеша. Игор го прави - по време на война, преминавайки през конвои от танкове, бронирани машини и нервни руски войници, препускащи към Мариупол. Върви  покрай тлеещите домове, покрай мини и разрушени мостове - с кучето и багажа си. Една грешна стъпка би довела до сигурна смърт. По пътя среща плачещи мъже и жени, разказващи сърцераздирателни истории за смърт, страдание и загуба на желание за живот.

61-годишният мъж e бивш готвач на кораб и няма опит в подобни експедиции. Подвигът му е толкова необикновен, че в една запомняща се нощ руските войници на един от многото контролно-пропускателни пунктове, през които преминава, се събират край него в тишината на нощта, за да чуят историята му. Те пъхат цигари в джобовете му за по-нататъшното пътуване и му пожелават късмет.

Може да не е бил невидим, но със сигурност е имал късмет. 

Окончателното решение да напусне Мариупол Игор взема на 20 април, когато руските войници стигат до частта от Мариупол, където живее. Те стрелят напосоки. Мъжът вече няма какво да губи – има останала малко храна и вода, а труповете са по улиците. Игор стяга чантата си и потегля.

Първата му задача, заедно с деветгодишния териер Жу-Жу, е да преминат петте километра до покрайнините на града. Игор не вярва, че това е възможно. Той напуска дома си рано сутринта на 23 април и му отнема два часа да прекоси през кратерите, усуканата стомана и невзривените боеприпаси, минава през ул. „Киприно“, която е осеяна с мъртви тела, и продължава към Градския търговски център.

Руските войници раздават храна и вода на опашките от отчаяни хора с пепеляви лица, а Игор краде от тълпите, избягвайки зрителния контакт с войниците. И поема към запорожския път.

„Изглеждах им като скитник, бях нищо. Бях мръсен и покрит с прах, тъй като къщата ми беше изпълнена с мъгла от дим. Излязох от града по магистралата и на върха се обърнах. Погледнах към Мариупол и си казах, че това е правилното решение. Казах сбогом. Чух експлозия. Обърнах се и продължих“, разказва украинецът пред The Guardian.

Игор върви с кучето си, докато слуша шума от обстрела зад него, когато колона от бронирани машини – толкова тежки, че карат асфалта под краката му да трепери, минава покрай него. Той приклеква и прибира Жу-Жу в палтото си, докато танковете отминат.

„Тогава бях невидим човек“, спомня си. „Какво съм аз за тях: коя е тази сянка?“

Следващата цел на Игор е град Николске, намиращ се на 20 км. Когато стига до първите къщи, вече е тъмно и студено.

„Видях мъж, стоящ пред къщата. Той ми каза: „Човече, искаш ли да пийнеш с мен. Днес погребах сина си. Да пием за сина ми.”

Игор e спрял алкохола преди 15 години, но сега не може да откаже. Той изпива два шота водка, а домакинът му – останалата част от бутилката.

„Той ми каза, че руснаци са убили 16-годишния му син на 3 март в Мариупол. Шрапнелите са пръснали главата му. След като синът му изчезва, бащата прекарва седмици да го търси в Мариупол. Но намира гроба му, а руски войници казват, че ще трябва да го изкопае с ръце, ако иска тялото. Каза: „Искам да умра – ще се самоубия“.

Игор прекарва нощта на дивана и се събужда в 6 сутринта. Знае, че единственият изход към Запорожие е през града.

„Когато напуснах, имаше контролно-пропускателен пункт: чеченци. Те ме видяха и двама от тях се насочиха към мен. Попитаха ме къде отивам и откъде идвам, както и дали съм минал през лагер за филтриране.“

Появява се командир и вика някого по радиото. Идва миниван, а от него слизат трима големи мъже. Те вземат Игор с тях и го връщат обратно до Николске - в двуетажната сграда на съвета, която е обградена със стоманена ограда. Там има около 40 души, които чакат, но Игор е отведен директно до входа на сградата. Той оставя чантата си отвън и завързва Жу-Жу, преди да бъде отведен вътре.

„Руски офицер застана зад бюрото и ме попита къде отивам. Излъгах. Казах, че имам язва на стомаха и трябва да стигна до Запорожие, тъй като съм платил за лечение. Казаха ми да си сваля горнището и ме прегледаха за татуировки. Имах синина на рамото и ме обвиниха, че имам пушка. Офицерът ме попита къде са ми татуировките и ми каза: „Ти ме отегчаваш. Може би трябва да те бия?“ Отвърнах: „Както искаш, командир.“ Но ме отведоха в друга стая, където имаше четири военни жени с компютри, те сканираха пръстовите ми отпечатъци, поставиха ме до стената и ми направиха снимки.”

Игор получава документ от така нареченото Министерство на вътрешните работи на самопровъзгласилата се Донецка народна република. Той е свободен тръгне отново по пътя си и заедно с кучето си се отправя към контролно-пропускателния пункт.

„Чеченците казаха, че ще вземат следващата кола, за да ме закарат до следващото село в Розовка. Бях там два часа. Те бяха отегчени и разговаряха с мен, даваха ми цигари. Никой от шофьорите нямаше да ме вземе, така че им казах: „Момчета, просто ще ходя.“ Единият отговори, че не може, сочейки пистолета си.”

След час идва черен миниван и чеченците карат шофьора, който пътувал със съпругата си и двете си дъщери на около 18 и 20 години, да вземе Игор.

„Никой не каза нито дума. Закараха ме в Розовка. По пътя забелязах в нивите големи машини да копаят дупки. А по-надолу имаше кръстове. Сигурен съм, че са били масови гробове“, разказва Игор пред британското издание.

При пристигането си в Розовка 61-годишният мъж тръгва по улица "Ленина" извън града и стига до поредния контролно-пропускателен пункт. Преминава лесно - благодарение на новия си документ, и продължава да върви. Когато стига до село Вержина, навън вече е тъмно.

„Изведнъж ме заслепиха фенерчета. Имаше шестима войници, вдигнах ръце. Казаха ми да си сваля горнището, изпразниха чантата. Беше студено. Наредиха ми да ги последвам. Влязохме в Дома на културата, където беше тяхното седалище”.

Дават на Игор малко телешка консерва и малко супа и го оставят да нощува в тясна стая със стоманено легло в ъгъла. Казват му, че ако си тръгне по-рано от сутринта, ще бъде застрелян, а на следващия ден го освобождават.

Мъжът минава покрай спящите войници на сутринта и кимва на единия от стражите, докато си тръгва. В същия ден прекарва 14 часа в ходене. Отново контролно-пропускателен пункт, отново претърсване. Войниците го насочват към малка изоставена къща, където може да пренощува. На следващата сутрин той тръгва отново по изгрев слънце.

Среща едър мъж на около 60 години, който го пита откъде е. Игор отговаря, че е от Мариупол, а мъжът се обажда на жена си да донесе храна. Дават му торба с хляб, лук, пържено свинско, краставица. И Игор продължава по пътя си.

Украинецът вече е изтощен, а най-голямото препятствие тепърва предстои. Мостът, по който трябва да премине, е разрушен, а под него има пропаст - 30 метра. Въпреки това успява и преминава от другата страна – два пъти - веднъж, за да прекара кучето си, и веднъж – с чантата си.

И така достига до следващия контролно-пропускателен пункт, където го питат как е успял  да премине през моста. Позволяват му да нощува в задната половина на радиован, който е бил ударен от украински снаряд отпред. Вече е тъмно, войниците са отегчени, а историята на Игор е точно онова, от което имат нужда.  Петима слушат за смелата му постъпка. Един от тях дори иска да поддържа връзка с украинеца, казвайки, че след войната трябва да остане при него.

Игор Педин прекарва нощта, спейки на стол, с Жу-Жу под палтото. На следващата сутрин му съобщават, че не му е позволено да продължи по пътя за Запорожие и трябва да избере дали да се върне обратно или на продължи към град Токмак. Украинецът тръгва към града, а пред него има два големи хълма.

„Кучето просто не можеше да продължи. Трябваше да вървя по пътя с чантата си и след това да се върна за него. Казах му: „Ако не вървиш, и двамата ще умрем, ти трябва да вървиш.“ Той тръгна нагоре по следващия хълм.”

Встрани от пътя е малкото селце Тарасовка. „Видях главата на човек да се показва на прозореца и го извиках. Дадох му малко от войнишките цигари, имах дори ментолови. Единственият път за Запорожие е по малки пътища и през язовир, каза ми той“.

След язовира обаче има кръстовище - и Игор не знае по кой път трябва да поеме. Тук отново се обажда късметът му: „Появи се камион. Извиках: „Аз съм от Мариупол.“

Вратата се отваря и украинецът се качва. Карат два часа по черни пътища - без да си говорят. На контролно-пропускателните пунктове шофьорът казва само две думи на милицията на Донецката народна република и преминават.

61-годишният Игор вижда пред себе си украинско знаме, където войниците проверяват документите на мъжете и ги пускат. Шофьорът го оставя в центъра на Зопорожие - близо до палатка. Въпреки че не си говорят по пътя, той му дава 1000 гривни, които се равняват на 64 български лева, и пожелава късмет на Игор: „Той разбираше всичко - какво има да каже?“

Игор влиза в палатката, пълна с доброволци, а жена се приближава до него и го пита дали има нужда от помощ. Пита го откъде идва, а той отговаря, че пристига от Мариупол.

„Тя изкрещя: „Мариупол! “, спомня си украинецът с усмивка. „Тя извика на всички: Този човек е дошъл от Мариупол пеша. Всички ме погледнаха. Предполагам, че това беше моят момент на слава.”


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

всичко от деня

Слави Трифонов: "Продължаваме промяната" много често правят каквото си искат

ИТН изрази недоволство от липса на диалог с коалиционните партньори

Путин: Разширяването на НАТО ще изисква реакция от Москва

Руският президент каза, че вижда заплаха в разширяването на Алианса

И McDonald's напуска Русия, продава бизнеса си след повече от 30 г. в страната

Първият ресторант носеше символична тежест за въвеждането на западния модел в Русия 

Съдът: Хора на високи държавни позиции са взели участие в схемата за пране на пари от "Хемус"

Желанието на единствения обвиняем за парична гаранция бе отхвърлено

Кирил Петков обяви по-високи компенсации за ток за бизнеса

Срещата с работодателите идва в навечерието на национален протест

Румен Радев: Руските МиГ-29 могат да летят най-много още около година

Президентът изрази опасенията си, че договорените със САЩ самолети са малко на брой

От фабрика на Renault - сега за "Москвич" - завръщане в миналото за Русия след инвазията

Френският автомобилен гигант се е съгласил на национализация - с опция да се завърне евентуално до 6 години

"За едни 12 точки": За кого гласува българското жури на "Евровизия"

Тази година журито не подкрепи песента победител на Украйна, което предизвика вълна от реакции в социалните мрежи